Колко много безсъници, мили,
полунощи, петли и печал
есента е до нас приютила
във пустинния краен квартал.
Колко късни въздишки се гонят.
Колко братство и колко вражда!
И над всичко проскърцва бетонът
на еднаквите наши гнезда.
От невежа съдба запокитени,
вкаменени един срещу друг,
на живота самото отлитане
нощем ясно долавяме тук.
Всеки в бавната възраст ще стъпи –
като в гибелна сладка смола.
Ала колко безсъници, скъпи!
Колко горести, колко жила…
А за всичко съдържа утеха
този свят, преди нас подреден:
да наметнем работната дреха,
да се вкопчим в работния ден.
Да си върнем телата усърдни.
Да обтегнем духа тетива.
И разбира се, ний сме безсмъртни!
Но не бива да знаем това…