В мига, когато ний помръкнем
като лица на есента,
когато внезапно замлъкне
дъха на песента,
към нас се втурва глас тогава –
забравен глас, ала от кого?
Във свойто вълшебство ни грабва
едно експрес танго.
Среднощен спомен разпилява рози,
една карета две надежди вози,
любовен блясък пак над пътя плува,
в една карета любовта пътува.
Към наш'та жажда кой протяга чаша
и кой нашепва, че нощта е наша?
В една карета любовта пътува,
в една карета – аз и ти сами, сами.
В мига, когато ний помръкнем
като лица на есента,
когато внезапно замлъкне
дъха на песента,
към нас се втурва глас тогава –
забравен глас, ала от кого?
Във свойто вълшебство ни грабва
едно експрес танго.
Небето вижда и земята чува,
че пак на пътя знак за обич плува.
Къде ни водиш ти, среднощен спомен?
Какво ни чака в този път огромен?
Светулка нежно знак чертае в мрака,
но пак в сърцето тя чертае знака.
В една карета любовта пътува,
в една карета – аз и ти сами, сами.
(×2):
В мига, когато ний помръкнем
като лица на есента,
когато внезапно замлъкне
дъха на песента,
към нас се втурва глас тогава –
забравен глас, ала от кого?
Във свойто вълшебство ни грабва
едно експрес танго.