Винаги, преди да заспя, виждам в тъмнината един неугаснал прозорец, сякаш загледан в мен. Там живее онзи, който обича думите, който сътворява думите – поетът. Поетът, който може да мисли за мен.
Той мълчи в нощта, не спи.
Нима не познава покой?
Защо мълчи, защо не спи?
Какви пространства съзира той?
Сам ли е там? Нима е пленен
от блян и от мисъл за мен?
Мълчи в нощта като екран
на мислите, от нежен блян огрян,
и вижда пак стихове.
Пак звуците
камбанно се тълпят отпред.
Пак думите
без глас извайват образ блед.
И планина, и небе, и поле във един прозорец,
и мисълта за криле, за мен.
И свобода, и ръце, и любов във един прозорец
и зазорява деня.
Той не е сам, от мен е пленен,
от моята мисъл за ден.
За мен не спи, за мен блести
като екран, от нежен блян огрян,
и вижда пак стихове.
Пак звуците
камбанно се тълпят отпред.
Пак думите
без глас извайват образ блед.
И планина, и небе, и поле във един прозорец,
и мисълта за криле, за мен.
И свобода, и ръце, и любов във един прозорец
и зазорява деня.