Сънувах тази нощ никога непрежалими неща.
Моето дървено конче,
въжето и звука на колелата му.
Звънът на камбаните на Цветница...
Зад мен верният ми Санчо Панса
в похода ни срещу Злото.
Сънувах още и своята първа тамбура.
Как като нощна дама
от южен Амстердам,
от витрината мен, момчето, съблазнява.
Подтиква ме на смъртен грях.
Къде е расло това дърво, от кого е издялано?
Дали под него някой, някога се е целувал?
Защо в него е изворът на всички мои песни?
Дали е знаел това този, който го е сътворил?
Къде е расло това дърво,н а какви хълмове?
Дали един и същи дъжд ни е поливал като млади?
Кой му счупи клоните? Проклет да е.
Коя ръка запали листата му наесен? Само ако знаех...
Сънувах после кревата, целият в дантели.
Бясната игра на огъня,
затворените прозорци.
Над главите инкрустираната роза,
под която се прегръщахме.
Сънувах ковчег - черен, окован в сребро.
Ноември, мъгла...
И лица на скъпи хора.
Малка лодка чака на пристанището,
да ме отведе във вечността...
Къде е расло това дърво, срещу какви ветрове?
Дали под него някой, за някого е плакал?
Защо го удари гръм? Проклятие!
Кой си плю на ръцете и го повали?
О, любов моя, защо ме събуди?
Бях толкова близо от другата страна.
"Крие" се едно дърво в гърдите ми.
Къде ли ще поникне нещо от това семе?
Дали ще разберa...