Нея ще целуваш, а ще виждаш всъщност мен
в ледна тишина, в хладна тишина.
После до прозореца ще пушиш отегчен
в свойта самота, в свойта самота.
Сега я виждаш и привидно си щастлив –
пак лъжа и пак лъжа, и пак, и пак, пак лъжа…
В главата ти звучи един въпрос страхлив:
„Докога? Докога, докога?“
Нея ще целуваш, а ще виждаш всъщност мен
в ледна тишина, в хладна тишина.
После до прозореца ще пушиш отегчен
в свойта самота, в свойта самота.
Избираш моя номер – липсвам ти, нали?
А аз – сама и пак сама, и пак, пак сама…
Звъниш ми всяка нощ, когато тя заспи –
докога? Докога? Докога?
(×2):
Нея ще целуваш, а ще виждаш всъщност мен
в ледна тишина, хладна тишина.
После до прозореца ще пушиш отегчен
в свойта самота, в свойта самота.