„До утре“ ми казваш в здрача.
„До утре“, а моят плач
от утре без сълзи в страх ще пълзи
във душата ми празна, от утре без теб.
„До утре“, а всъщност „сбогом“.
От утре в едно легло
навярно самотата без теб ще деля,
ще заспивам със нея почти както с теб.
Вечер с бяла покривка
пак ще застилам аз
масата, както преди,
със две чаши за нас,
сякаш тук с теб седим.
Вечер с нервна усмивка
ще си представям как
влизаш с три рози в ръка,
но не става така –
вазата с дни стои без цветя.
„До утре“ и после тръгна.
Не махна за сбогом с ръка дори.
Изпратих любовта да те върне утре при мен
и така си ви чакам и двамата всеки ден.
(×2):
Вечер с бяла покривка
пак ще застилам аз
масата, както преди,
със две чаши за нас,
сякаш тук с теб седим.
Вечер с нервна усмивка
ще си представям как
влизаш с три рози в ръка,
но не става така –
вазата с дни стои без цветя.
Без цветя.