Ранна утрин, утрин синя,
пролетен мой час.
Като цвете във градина
в миг се раждам аз.
Слънце грее, птица пее –
цвят новороден,
аз не бързам да живея –
ден голям пред мен!
Ден голям, ден безкрай, дълъг като век,
ти какво ми носиш, аз не знам.
Може би, може би малък е човек,
затова те вижда тъй голям!
Лятно пладне, жарко пладне.
Не цветче, а храст,
за любов и слънце жадна
бързам, бързам аз.
Бързам, искам да живея,
докато е ден,
докато цъфтя и грее
слънцето над мен!
Ден голям, ден безкрай, дълъг като век,
ти какво ми носиш, вече знам.
Щом като порасте мъничко човек,
вижда, че не си така голям…
Ранна вечер, вечер лека,
вечер преди нощ…
Уж е ранна, уж е лека,
но с невидим нож
тя към моя цвят замахва.
Чакай, черен час,
тъй е рано да увяхна,
да изчезна аз…
Ден голям, ден безкрай, дълъг като век,
аз за тебе всичко вече знам.
Но добре, че в живота тежък или лек
ти не си един, макар голям!