Не разбирам отдавна за какво ли се мислиш.
За герой вероятно от любовен роман.
Дон Жуан да играеш, така ти се иска,
а пък всъщност си само Иван.
И защо се стараеш, не ти ли ясно?
Посивял си и скучен като празен екран,
а мансардата с блянове вече е тясна –
тя отдавна е само таван.
(×2):
Иване, Иване,
Иване, Иване,
спасение няма,
щом си с пръстен към мен прикован!
И какво да направя, вече девет години
с теб делим овехтелия сватбен диван
и редовно претопляме чувства изстинали
на котлона с един реотан.
И какво ми остава – да тръшна вратата,
да избягам от този панелен капан,
но така ли си бяга човек от съдбата
и от своя единствен Иван?
(×3):
Иване, Иване,
Иване, Иване,
спасение няма,
щом си с пръстен към мен прикован!