Дали за теб съм пак онази същата,
която ти на колене бе молил
да не поглеждам много често слънцето,
да не поглеждам много често слънцето
и да забравя, че сме само двама?
Дали за теб съм пак онази същата,
покрила със коси лицето ти
и вените от кръв преливащи
във струни ги превръщах с болката?
Дали за теб съм пак онази същата?
Живот ли е това, аз питах се
и любех-недолюбвах времето,
а то събираше остатъка от мен за спомен.
Така променяше лицето ми,
че ставах всеки път по-млада,
но то си знаеше, че в мен е скрита рана…
Останалото, както казват, чака ме!
Каквото писано е – аз сънувам го,
каквото съм изпяла – пяла съм,
каквото не успях – предричам го!
Дали за теб съм пак онази същата!…
Живот ли е това, аз питах се
и любех-недолюбвах времето,
а то събираше остатъка от мен за спомен.
Така променяше лицето ми,
че ставах всеки път по-млада,
но то си знаеше, че в мен е скрита рана… (×2)