Страхливо сградите очи затварят
и блъсва в раменете им студа.
Превзето две тополи разговарят
за някаква красавица звезда.
Луната с тъмни сенки се гримира,
флиртува със небесни ветрове,
звездите натежават като гири
и хвалят се със бели цветове.
По улиците тичам като луда
и боря се със вятъра, с дъжда.
Сърцето ми е буца сива руда,
а стъпките – изкаляна следа.
Как грозно ми е, глупаво и болно,
как глупави са сградите край мен,
противни са ми пясъците солни,
противен ми е есенния ден!
Дали ще бъда скоро пак щастлива,
дали ще бъда скоро пак добра,
щом есенният вятър студ разлива
на дните ми във живата гора.
Дали ще бъда скоро пак щастлива,
дали ще бъда скоро пак добра,
дали ще бъда скоро пак щастлива? (×2)