Дъжд по миглите, в косите,
дъжд по устните дори.
Този дъжд със чудна обич
сега душите озари.
Дъжд ръцете ни погали,
чуй, дърветата шептят,
сякаш вечно сме вървяли
все под този дъждопад.
А дъжда безшумно ни сближава,
чудо стана изведнъж –
обич устните ни сгрява.
Нека пада, пада дъжд!
А дъжда безшумно ни сближава,
чудо стана изведнъж –
обич устните ни сгрява.
Нека пада, пада, пада дъжд!
Дъжд над стъпките ни леки
пада, без да ги дели.
И защо са ни пътеки?
С любовта вървим, нали?
Дъжд ръцете ни погали,
чуй, дърветата шептят,
сякаш вечно сме вървяли
все под този дъждопад.
А дъжда безшумно ни сближава,
чудо стана изведнъж –
обич устните ни сгрява.
Нека пада, пада дъжд!
А дъжда безшумно ни сближава,
чудо стана изведнъж –
обич устните ни сгрява.
Нека пада, пада, пада дъжд!
А дъжда безшумно ни сближава,
чудо стана изведнъж –
обич устните ни сгрява.
Нека пада, пада дъжд!
А дъжда безшумно ни сближава,
чудо стана изведнъж –
обич устните ни сгрява.
Нека пада, пада, пада дъжд!