Казваш ми, че не ме обичаш... на чаша кафе.
И аз просто трябва да извърна поглед.
Милион мили между нас.
Планетите се превръщат в прах.
И просто оставям думите ти да отшумят.
Вървя по безлюдните улици, с надеждата да те срещна.
Виждам колата ти, паркирана на пътя,
запалената лампа в прозореца ти...
Знам със сигурност, че си си у дома,
но просто трябва да отмина.
Затова не, разбира се че не можем да останем приятели.
Не и докато все още съм толкова обсебена.
Май винаги съм знаела как стоят нещата.
Ето така приключва нашата история.
Пуша от твоята марка цигари
и се моля, дано ми се обадиш...
Цял ден лежа в леглото, просто гледайки в стените.
Нощем вися по баровете, съжалявайки че изобщо съм се родила.
И се отдавам на всеки, който пожелае да ме отведе у дома.
Затова не, разбира се че не можем да останем приятели.
Не и докато все още се чувствам така.
Май винаги съм знаела как стоят нещата.
Ето тук приключва нашата история.
При мен останаха някои твои дрехи.
Стомахът ми се преобръща, когато ги събирам от пода.
Всичките ми приятели казват, че се тревожат,
тъй като изглеждам прекалено слаба...
Затова дори спрях да им се обаждам.
И не, разбира се че не можем да останем приятели.
Не и докато все още съм толкова обсебена.
Ще ми се да те попитам къде сгреших...
Но в крайна сметка не казвам нищо.
Една чаша кафе бе достатъчна,
за да се уверя, че не ме обичаш...