Взирах се в огледалото толкова дълго,
че започнах да вярвам, че душата ми e от другата страна.
Всички малки парченца падат, разбиват се.
Късчета от мен.
Твърде остри, за да ги сглобя отново.
Твърде малки, за да имат значение,
но достатъчно големи, за да ме нарежат на толкова малки парченца.
И ако се опитам да я докосна,
аз кървя.
Кървя.
И не дишам.
Вече не дишам.
Поемам дъх и се опитвам да черпя от кладенеца на душата си.
Но ти отново отказваш да пиеш, като упорито дете.
Излъжи ме.
Убеди ме, че винаги съм била болна.
И всичко това
ще придобие смисъл, когато се оправя.
Но аз знам разликата
между мен и моето отражение.
Просто не мога да не се питам...
Коя от нас обичаш ти?
Затова кървя.
Аз кървя.
И не дишам.
Не дишам...
Кървя.
Аз кървя.
И не дишам,
не дишам,
не дишам...
Вече не дишам.