Не, не мога да спя, не мога, не мога.
В пепелника куп угарки „Внимавай!“ ми викат.
А под моя прозорец вечно отворен
двама млади от снощи говорят, говорят.
Що за разговор странен – даже не зная,
но не могат, не могат да стигнат до края.
На сина ми тъй много момчето прилича
и познато е май че до него момичето…
Не им завиждам. Малко се вълнувам,
когато млъкнат, за да се целуват,
и все си мисля без завист и със радост:
„Докле е младост, ах, докле е младост!“
Ще будувам, разбрах, разбрах, то се вижда.
Но не съмва, не съмва! А аз недовиждам –
може би там, под моя отворен прозорец
само спомени нощни говорят, говорят…
(×3):
Не им завиждам. Малко се вълнувам,
когато млъкнат, за да се целуват,
и все си мисля без завист и със радост:
„Докле е младост, ах, докле е младост!“