Нечакан, без звук
моят спомен е тук,
щом заспи градът.
Той е с твойто лице,
със твойте ръце –
както всеки път.
И пак съм във плен.
Пак се ражда във мен
и гори всеки миг
моят зов, моят вик:
Без теб, без любов, без приятел,
без теб сякаш пуста е земята.
Дълги са дните, до болка познати
без теб, без любов, без приятел.
С колко тъга
се завръщам сега
към онези дни.
Беше кратка нощта,
сами с любовта
бяхме аз и ти.
Сякаш твоя глас
още, още чувам аз.
И се лута в сърцето
горещият стон.
(×4):
Без теб, без любов, без приятел,
без теб сякаш пуста е земята.
Дълги са дните, до болка познати
без теб, без любов, без приятел.