Да успея да те срещна, ми се струваше едва ли не най-лесното,
обаче все не ми достига въздух всеки път, щом погледнеш към мен
и притвориш уста, задържайки мисли, с цел да не изречеш,
че това, което чувстваш, е нещо голямо за мен.
Ще ми се да бе тъй лесно да си говоря с теб часове наред,
но както всеки път, ми липсва смелостта да помръдна дори;
устните оставят на ръцете нещо, което сами да разберат –
опитват се безмълвно да разберат дали това мълчание е заради теб.
О, любов моя, какво ни отчая?
Нямам представа кой друг би могъл да бъде толкова специален.
Щом те погледна, сякаш не мога да обикна друг,
затова сега бягам далеч от теб – не мога повече да остана.
Никой друг не е така специален като теб.
Да зная, че си далеч, не променя решенията ми –
те много са, безброй са – не зная как бих могла да реша.
На кого да се доверя – на устните, незнаещи какво да изрекат,
или пък на кожата си, която още ухае на теб?
О, любов моя, какво ни отчая?
Нямам представа кой друг би могъл да бъде толкова специален.
Щом те погледна, сякаш не мога да обикна друг,
затова сега бягам далеч от теб – не мога повече да остана.
Нищо друго не е тъй специално като теб.
Нищо друго не е като теб – всичко е твърде еднакво.
Нищо друго не е тъй специално като теб.
Нищо друго не е като теб…
О, любов моя, какво ни отчая?
Нямам представа кой друг би могъл да бъде толкова специален.
Щом те погледна, сякаш не мога да обикна друг,
затова сега бягам далеч от теб – не мога повече да чакам.
Никой друг не е така специален като теб.
Оставам далеч, без да променям решенията си –
те много са, безброй са – не искам да решавам още…