В прибоя
ще издигна аз палата си.
Врати ще сложа
с вериги и с пауни.
В морето
ще захвърля аз кревата си,
защото любовта
разяде ми годините.
Да легна на пода.
Да затворя очи.
Защото има хора
които се превръщат в руини…
В полунощ се будя
и прозореца отварям.
Кой казва, че това, което правя
е от слабост?
Че своята нула
щом добавя към безкрая,
изглеждат ми разклатени
опорните ми точки…
Да легна на пода.
Да затворя очи.
Защото има хора
които се превръщат в руини…