Писмо [Pismo] lyrics

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

                с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

               по Филипините,

по едрите звезди

              над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

                    полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

          в доброто

                       и в човека,

в романтиката,

                      в празните

                                   копнежи?

Ти помниш ли как

                               някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

                           Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като некакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

              и молеха пощада.

А бяхме млади,

                    бяхме толкоз млади!...

И после... после

                              некаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

                    разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

                  и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

                       тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...

А там -

високо във небето -

                                   чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

                                     като слюда,

простора пак бе

                      син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

                                  всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало - неважно,

но ний делехме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира

да не пробия

                        своя

                                 слепоочник.

То злобата в сърцето

                                       трансформира

в една борба, която

                                      днес

                                                клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

                            над Фамагуста,

и радостта,

                 помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.

Машината ритмично

припева

                   и навева топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

                           празните

                                             химери...

За мен е ясно, както че ще съмне -

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

                                          тъмен,

да, нашто

             ярко

                      слънце

                                 ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

                 опърли най-подире.

Не ще проклинам,

                         няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

                              ще се умира.

Но да умреш, когато

                                     се отърсва

земята

             от отровната си

                                         плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

                      да, това е песен!